Да се завърнеш в бащината къща, 
когато вечерта смирено гасне 
и тихи пазви тиха нощ разгръща 
да приласкае скръбни и нещастни. 
Кат бреме хвърлил черната умора, 
що безутешни дни ти завещаха - 
ти с плахи стъпки да събудиш в двора 
пред гостенин очакван радост плаха.


Да те пресрещне старата на прага 
и сложил чело на безсилно рамо, 
да чезнеш в нейната усмивка блага 
и дълго да повтаряш мамо, мамо... 
Смирено влязъл в стаята позната, 
последна твоя пристан и заслона, 
да шъпнеш тихи думи в тишината, 
впил морен поглед в старата икона 
аз дойдох да дочакам мирен заник, 
че мойто слънце своя път измина...


О, скрити вопли на печелен странник, 
напразно спомнил майка и родина!


Елегията е публикувана за първи път в сп. Смях, г. II, бр. 64 от 19.08.1912 г.